Когато Го̀лемът чука на вратата
Запазете час: about-face.me • FB • IG
Един от обучителите ми по гещалттерапия използваше израза “Когато Го̀лемът чука на вратата” за ситуации, в които дълго време отлагаме наложителна промяна в живота си.
Къде от мързел, къде от страх и колебливост. Къде от незнание “а после накъде”.
В даден момент обаче промяната ни връхлита под формата на криза. Това имаше предвид и моят преподавател. Количествените натрупвания водят до качествени изменения.
Думата “криза” звучи плашещо, но само ако не задълбаем в значението ѝ
При криза ние падаме от високо, земята се продънва под краката ни, бурята ни обхваща безпощадно. И това е картинка, която противоречи на идеята за сигурност и уют, градени с дългогодишни компромиси и усилия.
Но в екзистенциален и емоционален план кризата може да е оздравително събитие, което ни вади от токсична ситуация, която се опитваме да запазим с посинели от стискане пръсти - познатата болка е като диванът, продънен в унисон с извивките на тялото. Пасва на изкривяването.
Го̀лемът е чудовище от еврейския фолклор, направено от кал. Метафората за Го̀лема, който чука на вратата, се отнася за настъпващата с взрив криза - след дълъг период на протакане на решения и даянене в безперспективна или затлачена ситуация.
Образно казано, Го̀лемът ни дава сигнали с почукване, но застопорени в уютната хронична болка на добре познатото, ние се правим, че не сме чули някой да чука.
Последиците от хроничните зацикляния
Улисани в постигането на сигурност и удобство в живота, понякога ние не забелязваме как компромисите ни се превръщат в саможертви. Преследвайки някаква заветна цел, ни убягва това, че важни и жизнени части от личността ни отпадат в процеса.
Преработването води до закърняване на игривостта например. А тя ни е необходима, за да живеем креативно и с любопитство.
Хроничното сдържане на недоволството пък за сметка на поддържането на скъпоструваща хармония в отношенията може да доведе до проблеми със стомаха и зъбите.
Когато тъпчем гнева под добри обноски и насилено мило поведение, той все някъде трябва да отиде - и обикновено се натъпква сам някъде по тялото, откъдето ни създава възпаления и раздразнения.
Буквално потиснатото раздразнение може да доведе до раздразнения във физиологичен план. Съществува огледалност и метафоричност между онова, което се случва в психичен план и онова, което се случва във физиологичен. Разбира се, биологията има същата сила да повлиява психиката.
Да потискаме раздразнението си означава сами да извършим насилие над себе си. Това не е упражнение по работа с гнева, в което усвояваме умения да детонираме разрушителните емоции.
Има разлика между овладяване и потискане
Овладяването означава да постигнем заслужено господство над дадено нещо - било то и емоция или някаква автоматична реакция.
Да потиснем едно чувство или импулс е често несъзнателен процес - ние дори не разбираме, че сме го изпитали. То бива заметено някъде назад в хоризонта на осъзнаванията, сякаш никога не е съществувало - то е забранено.
Защото на него отново механично се гледа като на нещо създаващо проблеми или застрашаващо имиджа ни.
Това е само един пример с гнева, много други емоции или осъзнавания относно житейската ни ситуация, които могат да се превърнат в загниващ емоционално-психичен феномен.
Необходимо е просто да се престорим, че е нещо вредно за нас - за развитието и автентичността ни - и че не е “чак пък толкова зле” или че изобщо “такова нещо няма”.
Го̀лемът не обича зависимостите
Още един пример за устояване на промяната в наш ущърб, е продължителната зависимост. Била тя от някаква субстанция като алкохола или наркотиците, или от нещо уж градивно, например прекомерно здравословния живот или раздаването до пълно прегаряне в работата.
А тук може спокойно да включим и прегарянето в отношения, основани на изморителна болезненост, редувана с преувеличена наслада.
Именно тези амбивалентни отношения имат свойството да стават пристрастяващи и докато се кълнем, че ни окриляват, те да ни деградират - ние губим интерес към останалите смислени дейности в живота си, хоризонтът ни се стеснява до една микроскопична и тежка като черна дупка точка, наречена “Той” или “Тя”.
Такива истории за “голямата несбъдната любов” уж ни дават живеца, за който от години сме бленували, предвкусвайки “какво е възможно”, а всъщност накрая ни остават опожарени, обезсилени и обезличени.
Всичкият ни живец е изтекъл в канала на пристрастяването.
Цялото това отклонение в описания е, за да добием представа в какви ситуации идва Го̀лемът.
Ситуации, в които сме заклещени, посветени на преследването на някаква цел, по пътя на чието постигане се осакатяваме емоционално и психически, дистанцираме се от автентичната си същност, губим близките до себе си хора, и изпитваме безпомощност при идеята да се откажем или да се предадем. Просто не можем.
И тогава идва Го̀лемът. Появата му е шумна и обезпокоителна, но намеренията му са добротворни. Той идва, за да ни спаси от финалните акорди на нашата соната - онези, които завършват трагично.
Например с някакъв инцидент от изтощение или изнемога, или със здравословен проблем, или с психичен срив от различна величина.
Идването на Го̀лема обикновено е някакво взривно събитие - уволнение, рязък разпад на връзката (или аферата), някой открива някаква тайна, дълго пазена от него, някакво нещо, поддържано с неимоверни усилия, изведнъж се сгромолясва.
“Като гръм от ясно небе” е подходящ израз, с който да опишем идването на Го̀лема.
В началото сме ужасени, не ни се вярва какво се случва, недогуваме и се пазарим или сме в шок и лъжем и мажем. Но това е безсмислено, защото случилото се не е просто затруднение по пътя на поддържането на проекта ни, а окончателно разрешение на ситуацията по моментален и безкомпромисен начин.
Връщане назад няма - и това е за добро
И след като си съберем ума, понесем си последствията и започнем да усещаме как от мъглата след взрива се показват силуетите на уроците - ние започваме да разбираме, че случилото се не е наказание, а милост свише.
Го̀лемът е влязъл с шут и ни е извадил от стаята, в която като със стокхолмски синдром, сме били заключени или сме се били заключили.
Хроничните ситуации се решават по остър начин, казва майка ми.
Така се случва понякога промяната. Не на всеки и не винаги. Но има и такива случаи. И именно за тях е метафората за Го̀лема, който чука на вратата.
aptechko.bg • търсачка за аптеки и лекарства
Най-четени
Кафе на празен стомах? Вредно ли е?
Средиземноморската диета
Как ни помага растението Невен?
Последно публикувани
Нарцистичната личност в терапия
Великденският пост
Как се става нарцисист?