4015 Александра Петрова Dec. 7, 2023

Отстъпчивост и пасивна агресия
Брой 1, рубрика „Емоционално здраве“

Може би на всеки се е случвало да се чувства не на място в собствената си кожа. Да разсъждава върху недостатъците си или какво няма и не е постигнал (а другите са!) и по този начин да изстъргва образа си от аргументи за самочувствие и лична гордост.

Един от симптомите на ниското самочувствие и хронично критикарското отношение към себе си, е стеснителността. Представете си човек, наглед приемливо сдържан и обран, за когото е огромна трудност това да бъде асертивен в ситуации от лично и работно естество.

Поведение в наш ущърб

Той отстъпва, премълчава си, съобразява се, адаптира се тихомълком. Когато му дойде до гуша, вместо да заяви недоволството си, той започва пасивно да се сърди, да “боледува” и да се затваря в себе си. С надеждата така хем да накаже онези, които са се възползвали от неговата необятна сговорчивост, хем да си изпроси нови условия - но без задължително да влиза в конфликт или да застава на контра.

Срамежливостта и хроничното съобразяване с другите са един начин да вървим срещу себе си, защото така избягваме възможността да заявим желанията си, нуждите си, талантите си и да участваме в контакта с другите автентично и пълнокръвно (били те роднини, приятели, партньори или колеги).

В резултат натрупваме в себе си гняв, защото неминуемо започваме да се чувстваме така сякаш даваме твърде много, а получаваме санитарния минимум. И както често се случва - лошо, троснато отношение, в което уважението отдавна е отстъпило място на изискванията, назиданията, потребностите и интересите на другия.

От усещането, че нямаме право да влезем ребром, когато не сме съгласни, ние често започваме да се държим пасивно агресивно. Пасивната агресия е по-невидим вид злонамереност от откритата агресия.

Повече информация за самосаботиращото поведение, може да прочетете тук: native4native.com/Kakvo-znachi-da-vyrvim-sreshtu-sebe-si-blog-140.html

Бавенето като възмездие

Методите на пасивната агресия включват умишлено (но не винаги осъзнато) бавене - особено когато отсрещният човек бърза. “О, таксито чака - лошо! Аз още не съм се изкъпала, ако искаш тръгни без мен…” (ролята на жертва обикновено присъства често в арсенала).

Когато се туткаме и мотаем, а някой ни чака нетърпеливо, ние го наказваме по невидим начин. Уж бавенето ни е естествен процес на приготовление, а гневът и фрустрацията на чакащия са просто символ на неговия неприятен характер.

Важен е въпросът какво чувстваме докато се бавим? Изпитваме ли тайно задоволство? Рядко искреният отговор е 100%-тово “Не”. Значи отзад стои тайна мотивация. Търпели сме нещо достатъчно, сега другият ще потърпи - но без да се налага да влизаме в конфликт или спор.

“Има ми нещо, но не казвам какво е”

Друг начин, по който скритият гняв може да излезе на бял свят е предрешен като сломено настроение без причина или пък болнавост. Ако не можем да се противопоставяме и да актуализираме собствената си личност в контакта с другите (с риска да застрашим целостта на отношението, но да се утвърдим асертивно и да бъдем неприятно искрени), ще трупаме гняв в тайния килер на несъзнателните чувства.

А те имат свойството да се материализират по неведоми начини. Не изчезват с решението ни да ги потулим и отречем.

И тогава налице имаме един човек, който периодично се умълчава. По особено демонстративен начин. “Какво ти е?” - пита другият. “Нищо.” - отговаря Сърдитко Петко и уж гледа с празен поглед някъде пред себе си или се прави, че чете нещо на телефона.

Но всъщност очаква наблюдателят му да започне пламенно да изследва неговата разстроеност и смълчаност и да свърши цялата работа по изговарянето на проблема - да отгатне какво се с случило, да познае какви чувства е предизвикало, да се сети за хубаво извинение и да обещае, че повече така няма да се случва.

Едва тогава смълчаната, разсърдена личност, на която “нищо ѝ няма”, може да излезе от черупката си или бързо да оздравее от грипа си.

Повече за последиците от сърденето, може да прочетете тук: native4native.com/Vredata-ot-razsyrdenoto-mylchanie--blog-109.html

Проблемът на пасивната агресия - била тя бавене, физиологични неразположения или мрачно настроение с умълчано очакване - е че тя не решава проблема. Не просто в дълбочина, а изобщо. Тя само го увековечава.

Ние не съумяваме да се изправим пред затрудненията си, а онзи, на когото правим пасивни демонстрации, не си взима поука. Защото хората свикват с постановките на сърдене и обща разстроеност.

Дори в началото тези пърформънси да са им влияели така, че да се втурнат да ни обгрижват и питат какво се е случило, в един момент другите започват да изпитват досада и да излязат от стаята (или изобщо от апартамента или жилищната сграда), само като видят, че влизаме в обичайната си роля.

Още по темата за пасивната агресия, може да прочетете в тази статия: native4native.com/4-formi-na-pasivna-agresiya-blog-124.html

Пътят към промяна - нелек, но възнаграждаващ

Единственият начин да подходим към тази тенденция за “смаляване на себе си” продуктивно, е като хванем бика за рогата. Както е с повечето хронични ситуации. Първата крачка е да забележим какво се случва в нас, когато реагираме свойствено срамежливо и отстъпчиво - дали изпитваме гордост и удоволствие от своята всеотдайност, или трупаме обиди и ярост, които за нищо на света не бихме искали другите да отгатнат зад лицеприятната ни фасада?

Ако почувстваме гнева си, дори за няколко минути, сме на прав път.

Светът няма да свърши, ако усетим негативните си чувства. Напротив, колкото повече се свързваме с тях, толкова повече може да си извоюваме отношението на зачитане и реципрочност, което във фантазиите си си представяме, че получаваме - но погрешно се надяваме да го “заслужим” като се свиваме на кълбо и никому с нищо не пречим.

След като си позволим да се разгневим (пред себе си), вече сме наясно с последиците от нашата свенливост и отстъпчивост. Това е моментът, в който е изключително разумно да успеем да се заинатим - и въпреки, че се страхуваме, да опитаме нов, по-открит и самоутвърждаващ подход.

Опитването на нови подходи в стари ситуации е трудно - но само докато наберем скорост. Първата крачка обикновено се прави абсолютно насила и в противовес на заучените ни модели на поведение. Поговорката “мечка страх, мен не страх” работи по прекрасен начин в тези случаи.

Важно е да знаем, че с намерението да заявим себе си (да изложим истинското си мнение, да откажем да направим услуга, да оспорим мнението на човека срещу нас), ние не просто излагаме отношенията си на риск. Ние тестваме тяхната стойност и надграждаме своята собствена. Няма как да имаме самочувствие, ако на всичко и на всеки казваме “Да”, за да има мир.

Какво толкова би се случило ако не се съгласим, ако вместо да се сърдим в мълчание, направим остра забележка право в целта? Ако отношенията пострадат от това, не е ли тази бърза увреда сигнал, че в тези отношения ние следва да служим и да си траем, а другите да берат плодовете на нашата безропотна съобразителност? Може би е време за реглаж и намиране на нов баланс. Просто трябва да кажем какво мислим наистина. Един път и после още десет. И след това става по-лесно, а удоволствието от това, че демонстрираме кураж и устояваме на изкушението да се свиваме и смаляване, ни дава мотивация да продължим трансформацията си.

Вече не на буксир, а осъзнато - и даже с чувство на задоволство.

Аптечко с мисъл и грижа за хората



    Александра Петрова – терапевт
     about-face.me
     facebook
     instagram


Психолог и гещалт терапевт, с опит в областта на
преминаването през кризи, подобряване на
общуването и самооценката, справяне с
тревожността и работа със сънища.

Намери лекарство на изгодна цена